Болен здрав носи

Българска народна приказка

Тръгнал един старец с колата си за риба. Хвърлил мрежата, успял да налови много риба, натоварил я радостно на колата и си тръгнал обратно към дома. Видяла го обаче една лисица, че кара риба в колата и решила да му я открадне. Затичала се бързо след завоя и легнала насред пътя да се прави на умряла. Старецът карал радостно колата си и изведнъж що да види — насред пътя лежащата лисица. Спрял и слязъл от колата, ритнал я веднъж-дваж, но тя не помръдвала. Взел я старецът в колата при рибата и си рекъл: — Какъв късмет! Ето риба за децата, ето и кожух за бабичката. Продъжил си той доволно по пътя, а лисицата тихомълком се размърдала и започнала да изхвърля рибите от колата. Хвърляла, хвърляла, една по една, всички рибки на пътя. После лисана тайно се изхлузила от колата, събрала рибките и си ги отнесла вкъщи. Накачила ги около огнището, за да се изсушат. В това време старецът пристигнал вкъщи и още от вратата гордо се провикнал на бабата си: — Бабоо, хвърляй вехтия кожух, че ти нося нов от лисица! Зарадвала се бабичката, грабнала стария си кожух и веднага го изхвърлила в огнището. Изтичала навън да надникне в колата, но там нямало нито риба, нито вехт, нито нов кожух. Разплакала се и се скарала на стареца. Минало известно време и на гости на лисицата дошъл вълкът. Седнали край огнището и лисицата му рекла: — Куме, не поглеждай нагоре към комина, че ще ти падне някоя сажда в окото. Вълкът се доверил на лисицата и не поглеждал, но по едно време любопитството му надделяло, надзърнал нагоре и какво да види — целият комин бил накачен с риба. Попитал той кумицата откъде е взела тази риба, а тя му хитро му отвърнала: — Цял ден я лових в реката, куме! Ето там, под воденицата. Тогава на вълкът му се приискало да си налови и той и помолил кумицата да заведе и него. Завела го тя при воденицата, вързала му кош за опашката, пробили една дупка в леда и вълкът пуснал коша под водата. Лисицата почакала докато вълчата опашка замръзне хубаво в леда, изтичала при воденичаря и се провикнала: — Воденичарю, воденичарю, видях вълк край воденицата ти! Изскочил ядосан воденичарят, грабнал тоягата си и започнал да налага вълчо по гърбината. Удрял той, удрял, а вълкът се дърпал, докато накрая си откъснал опашката и избягал. През това време лисицата влязла във воденицата, изяла кашата на воденичаря, отъркаляла се бързо в брашното и побягнала. Изтичала в гората, срещнала вълка и отдалече започнала да пъшка, уж че я боляло, дето я набил воденичарят. На следващия ден двамата тръгнали пак да търсят нещо за хапване. Вървели си те по пътя и изведнъж лисицата се плеснала по челото и рекла: — Ейй, куме, нали съм си отнесена, та забравих да ти кажа! Пратиха ме да те поканя на сватба, а пък аз, пустата, не се сетих да ти кажа веднага. Да видиш, куме, какви сочни агънца са ти опекли — пръстите ще си оближеш! — Хайде да идем, кумице, — облизал се вълкът, — че и без това съм освирепял от глад. Вдигнали се двамата побратски и хайде, хайде, та чак в селото на сватба. Наближавайки, лисицата рекла на вълка: — Куме, ти ме изчакай тук, аз ще ида да викна сватбарите да те посрещнат. Легнал глупавият вълк под един храст да чака, а лисицата изтичала в селото, мушнала се сред сватбарите и се провикнала: — Ей, хора, видях свиреп вълк да идва насам! Бягайте, спасявайте се, че от три дни нищо не е ял. Сватбарите грабнали кой лопата, кой мотика, кой дърво и погнали вълка. Настигнали го край селото и кой където сварил, там го отпрал по гърбината. През това време лисицата влязла в къщата. Намерила едно гърне с кисело мляко и залапала. Накрая гребнала с шепа, изсипала малко мляко на главата си и побягнала обратно към гората. Тичала, тичала, докато накрая стигнала вълка, който едвам се влачел по пътя. Погледнал той лисицата с накървавените си очи, а тя се хванала за главата и започнала да вика: — Олеле, главицата ми! Олеле, краченцето ми! Вълкът седнал насред пътя, зяпнал кумицата и я попитал: — Какво ти е ма, кума лисо? — Ох, олеле, утрепаха ме! Ох, ох, ще умра от болка! Проснала се на земята, търкаляла се, после посочила главата си и рекла: — Я виж, кумчо вълчо, какъв бой ми хвърлиха сватбарите, че чак мозъка ми изтича! — Ох горкичката, рекъл тъжно вълкът. Щом е така, кума лисо, да взема да те понося на гръб? — Ох, куме, ако го направиш за мен, няма да ти забравя добрината. Поноси ме, спаси ме, че ако ме стигнат пак сватбарите, ще ме доутрепят. Метнал я вълкът на гръб и се заклатушкал към лисината къщурка. А лисана не спряла да приказва: — Болен здрав носи, болен здрав носи! — Какво си приказваш там, кумице? — заслушал се по едно време вълкът. — Бая си на главицата, куме, че свят ми се вие — отвърнала лиса. Продължили да ходят напред, а след малко кумицата пак започнала: — Болен здрав носи, болен здрав носи! — Какво си приказваш, там кумице? — недочул вълчо. — Бая си на крачето, куме. Така си вървели и приказвали, докато стигнали до лисината къщурка. Тогава тя скочила от гърба на вълка и се провикнала: — Болен здрав носи, глупако! Затичал се след нея, освирепен, вълкът, ала кумицата бързо се скрила в коренището на една върба. Вълкът започнал да бърка из корените, уловил я за единия крак и захванал да я дърпа навън. — Корен теглиш, корен теглиш! — рекла лисицата. Глупавият вълк пуснал крака й, бръкнал още по-дълбоко, сграбчил този път един дебел корен и задърпал с всички сили. Лисицата виклана отвътре: — Олеле, крачето ми, олеле, крачето ми! Чул я той и затеглил още по-силно. Теглил, теглил, докато коренът се откъснал и вълкът се претърколил и си изпотрошил кокалите.

Край